Българските революции 1878-1944-1989

Можеше ли българският път да бъде друг? 

Този въпрос възниква непрестанно, когато представителите на различните революционни парадигми сблъскат тезите си в директен или задочен дебат. 

Въпросът е подвеждащ, защото предразполага не към отговори, а към хипотези. 

А хипотезите, макар и истинни, не произвеждат факти. 

В шума, породен от подобни въпроси, остават нечути редица отговори, които биха допринесли за осъзнаването на качества и дефицити на колективната 

българска идентичност. 

Осмислянето на тези отговори би дало далеч по-голям принос за настоящето отколкото преповтарянето на хипотези и линейни констатации. 

В книгата си „Залезът на Запада“ Освалд Шпенглер пише: 

„Политиката е формата, в която се осъществява историята на една нация сред множество нации. 

Голямото изкуство е да се поддържа вътрешно във форма за събитията навън. 

...Основният факт на висшата история е, че никой народ не е сам на света и неговото бъдеще се решава от съотношението на 

силите му с тези на другите народи и власти, а не единствено от реда в самия него“. 

В този контекст революционният процес прилича на автоимунно заболяване на нацията, което разрушава монолитността на националната идентичност, 

трансформира и разгражда нейната форма и в крайна сметка я отслабва за определен период от време спрямо силите на останалите нации.