Дневникът на един убиец

Амepикaнcкaтa кpaлицa нa cъcпeнca Mepи Xигинc Клapк ни пoднacя нoв, зaвлaдявaщ poмaн. Двaмa убийци, cвъpзaни пoмeжду cи, мaкap дa ги дeлят cтo и дeceт гoдини, пpecлeдвaт млaдa жeнa. Адвoкaткaтa Емили Гpeъм имa cepиoзни пpoблeми: бpaкът й e cъcипaн, a нa вcичкoтo oтгope зaпoчвa дa я пpecлeдвa някaкъв мaниaк, кoйтo пpeвpъщa днитe й в низ oт шoкoвe и cтpax... Кaквo пpивличa изoбpeтaтeлния и бeзмилocтeн убиeц?!

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН УБИЕЦ
МЕРИ ХИГИНС КЛАРК
ВТОРНИК, 20 МАРТ
1.
Тръгна по пешеходната крайбрежна алея и усети силния повей на вятъра откъм океана. Забеляза бързопридвижващите се облаци и прецени, че няма да е изненадващо, ако по-късно се разрази снежна буря, макар утре да се падаше първият ден на пролетта. Зимата се проточи дълго и всички споделяха с какво нетърпение чакат предстоящото топло време. За разлика от него.
Най-много се наслаждаваше на Спринг Лейк при настъпването на късна есен. Тогава идващите за през лятото затваряха къщите си и не се появяваха дори през уикендите.
Чувстваше се огорчен обаче, защото с всяка изминала година все повече и повече хора продаваха зимните си домове по градовете и се заселваха тук за постоянно. Намираха, че си струва всеки ден да изминават стотината километра до и от Ню Йорк, но да осъмват и замръкват в това тъй прелестно кътче на Ню Джърси до океана.
Спринг Лейк, с викторианските си къщи, почти непроменени откакто са били строени около 1890 година, си заслужава неудобството от пътуването, обясняваха те.
Спринг Лейк, с постоянния свеж полъх на океана, преражда духа, бяха единодушни те.
Спринг Лейк, с трикилометровата пешеходна алея край брега, откъдето човек има възможност да се възхищава на сребристото великолепие на Атлантическия океан, е истинско бижу, твърдяха те.
Всички тези хора - и идващите за летата, и постоянните обитатели - имаха нещо доста общо, но никой не притежаваше неговата тайна. Той се разхождаше по авеню "Хейс" и си представяше Маделин Шапли, каквато е била в късния следобед на 7 септември 1891, седнала в плетения стол на просторната веранда пред дома на родителите си, с широкополата шапка до себе си. Тогава е била на деветнадесет години, с кафяви очи, тъмнокестенява коса, уверена в себе си красавица в бяла, колосана ленена рокля.
Единствено той знаеше защо се е наложило да умре час по-късно.
Авеню "Света Хилда", сега засенчено от едри дъбове, които са били млади дръвчета на 5 август 1893, когато осемнадесетгодишната Летисия Грег не се прибрала вкъщи, извикваше други образи. Беше толкова изплашена. За разлика от Маделин, борила се за живота си, Летисия бе молила за милост.
Триото завършваше с Елен Суейн, дребничка и плаха, но прекалено любопитна, прекалено посветена на това да документира последните часове от живота на Летисия.
И заради любопитството си бе последвала приятелката си в гроба на 31 март 1896.
Знаеше до най-малката подробност, до най-лекия нюанс какво й се бе случило, както и какво бе станало с другите две.
Откри дневника през един от онези студени, дъждовни периоди, които понякога настъпват посред лято. Отегчен влезе в старата конюшня, използвана като гараж.
Изкачи разклатените стълби до задушния, прашен таван и понеже нямаше какво друго да прави, започна да рови из сандъците там.
Първият бе пълен с напълно ненужни дреболии: ръждясали стари лампи; избелели, демодирани дрехи; тенджери и тигани; стара дъска за търкане на пране; пострадали тоалетки с напукани или загубили блясъка си огледала. Все предмети, които човек прибира с намерението да поправи или подари, а после напълно забравя за тях.
В друг сандък имаше фотоалбуми с ронещи се страници, облепени със снимки на сковани на вид хора със строги изражения - сякаш отказват да разкрият чувствата си пред фотообектива.
Трети съдържаше прашни, издути от влагата книги с избелял шрифт. Винаги бе обичал да чете, но макар и едва четиринадесетгодишен тогава, прегледа заглавията и се отказа. В купчината нямаше скрити шедьоври.
Поне още десетина сандъка бяха пълни все с непотребни вехтории.
Докато прибираше всичко обратно, попадна на поизгнила кожена обложка, пъхната в един албум. Отвори я и видя гъсто изписани страници.
Първото вписване датираше от 7 септември 1891 година. Започваше с думите: "Маделин е мъртва от моята ръка."
Взе дневника и не спомена за находката си пред никого. През годините го четеше почти всеки ден и той се превърна в неразделна част от собственото му съзнание. Постепенно откри, че се слива с автора - изпитва същото превъзходство над жертвите му, усмихва се при разиграваните роли, когато онзи е симулирал скръб пред другите опечалени.
В началото само се удивляваше на това усещане, но по-късно то се превърна в натрапчива идея - потребност да изживее лично описаното в дневника. Вече не го задоволяваше само да се вживява в деянията на друг.
Преди четири години и половина отне първия живот.
Съдбата предопредели двадесет и една годишната Марта да присъства на ежегодното тържество, организирано от баба й и дядо й по случай края на лятото. Семейство Лорънс бяха от изтъкнатите и отдавна установили се в Спринг Лейк родове. Отиде на събирането и там се запознаха. На следващия ден, 7 септември, тя излезе да потича по крайбрежната алея. Повече не се върна вкъщи.
Сега, четири години по-късно, продължаваха да разследват изчезването й. На неотдавнашното тържество прокурорът на окръг Монмаут за пореден път обеща, че няма да пожали сили и ще разбере какво се е случило с Марта Лорънс. Като чу празните обещания, той едва сподави смеха си.
Когато на някоя тържествена вечеря инцидентно подхващаха сериозни обсъждания за съдбата на Марта, с наслада вземаше участие в тях.
"В състояние съм да ви разкажа всичко, до най-малката подробност - мислеше си той, - както мога да ви осветля и за Карла Харпър." Преди две години се разхождаше край хотел "Уорън" и я забеляза да слиза по стълбите. Подобно на Маделин, описана в дневника, носеше бяла рокля, макар нейната - съвсем оскъдна и без ръкави - да прилепваше така плътно, че подчертаваше всеки сантиметър от стройното й младо тяло. Започна да я следи.
Три дни по-късно тя изчезна. Всички предположиха, че някой е нападнал Карла при пътуването й до вкъщи, във Филаделфия. Дори прокурорът, така твърдо решен да разгадае мистерията с изчезването на Марта, не подозираше, че Карла така и не е напуснала Спринг Лейк.
Като се наслаждаваше, че е единствен владетел на тази тайна, с леко сърце се присъедини към разхождащите се в късния следобед по крайбрежната алея и размени любезности със срещнатите по пътя приятели, като сподели общото мнение, че зимата се готви да им изиграе още една лоша шега, преди да си отиде.
Още докато бъбреше с тях, почувства как у него се заражда потребност - потребността да допълни триото от жертви към днешна дата. Наближаваше последната годишнина, а тепърва му предстоеше да набележи жертвата.
Из града се говореше, че Емили Греъм, купила къщата на семейство Шапли - както продължаваха да я наричат, - е потомка на първите собственици.
Прегледа страницата й в Интернет. Тридесет и две годишна, разведена, адвокат на защитата при наказателни дела. Сдобила се с пари благодарение на подарените акции от признателен, но неопитен собственик на компания за компютърен софтуер, когото тя умело защитила пред съда. Пуснала акциите на пазара, продала ги и натрупала истинско състояние.
Научи и друго: преди време Греъм бе постигнала оправдателна присъда за предполагаем убиец, след което синът на жертвата започнал да я преследва. Пред полицията синът неизменно настоявал, че е невинен; в момента обаче се намираше в психиатрична болница. Интересно.
Но имаше нещо още по-интересно - Емили удивително приличаше на далечната си пралеля Маделин Шапли, чиято снимка той бе виждал. Същите големи кафяви очи с дълги, гъсти мигли; същите кестеняви коси; същите прекрасни устни; същото високо, стройно тяло.
Намираха се, разбира се, и разлики. Маделин е била невинна, доверчива, неопитна романтичка. Емили Греъм очевидно бе богата с житейски опит, умна жена. Щеше да представлява по-голямо предизвикателство от останалите, но това правеше нещата само по-вълнуващи. Дали пък тя не бе предопределена да завърши специалното му трио?
От подобна перспектива чак тръпки го побиха от удоволствие.