До Чикаго и назад - сто години по-късно

Трябва да се вярва на Алеко Константинов и на искреността на преклонението му пред Ниагара, но когато сто години по-късно аз се изправих пред самия Бог, да си кажа правото, стана ми тъжно за водопада. Изпитвах усещането, че съм застанал на почетно разстояние от див звяр, огромен, невиждан, но окован във вериги и изложен на показ. Гледката наистина те кара да занемееш, спира ти дъха, вкаменяваш се, но след няколко мига започваш да разбираш, че нещо чуждо, нещо дразнещо се е промъкнало в нея и не ще да изчезне. И това нещо е ръката на човека, присъствието на човека. Не става дума за наплива! И американци, и канадци са се надпреварвали да вмъкнат, да натикат водопада в огради и железа, да зазидат бреговете му, да прокарат мостове, да издълбаят стълби. Наоколо му нахално стърчат кули, надвисват наблюдателни тераси, надолу към брега на реката се спускат подемници, за да смъкнат на корабчетата стотици любопитни. Хеликоптери като досадни комари се вият над бездните, параходчетата доближават до облаците сияен воден прах и спират на безопасно разстояние. Толкова осезателно се чувстваше човешката намеса в природата, толкова грубо тя е използвана за търговия, тъй безразборно и нахално е строено наоколо, че ревът на водопада вече не е страшен, а плачевен.

Сбогом. Ниагара! Алеко наистина е бил щастливец. Той те е видял почти девствена!