Кафене Бразилия

„Седнала е на стария бюфет, неподвижно. Понякога, когато се облягам назад, чувам лекия шум от фланелката й, обърсваща синьо-белите ръбове на чиниите. Иначе е тихо. Толкова, че се чува туптенето в слепоочията ми, в крайниците, в ямките на коленете. От време на време прошумоляване в тревата, потропване на керемиди, кола в далечината. Когато Юлия сменя позата и слага крак върху крак, сребристите й сандали проблясват, проблясване, което ме кара да потрепвам. Вероятно забелязва това, кръстосва крака, отново и отново. Трепването на пъстървите в потока, които наблюдавахме преди малко, проблясването на водата, на камъните под неспокойните й сандали. На левия й крак (пиша с лявата ръка - ако не знам дали да завия наляво или надясно, свивам винаги наляво, казва тя) виси верижка в турскосиньо, като панделка на подарък, но метална.

- В тревата ли ще полегнем или ще изследваме кулата, Лес?

Казвам се Лестър, Лестър Шварц, но тя ме нарича просто Лес. Лес Уайт. Не знаех, че шварц на немски означава някакъв цвят.

Юлия се навежда напред, бинокълът се полюшва на лявото й рамо.

- Ако стълбите не са много прогнили?

На един от странните ни излети се скарахме, толкова яростно, колкото рядко съм се карал с някого, особено когато едва го познавам. Сега си спомням първата ни разходка: Юлия искаше да посети някакви руини до Чарлстън, пуста фабрика, за да си направи легло от мъх и там да изяде парче от любимата си торта. Моята задача беше да й помогна по пътя дотам, тъй като тя има феноменално лошо чувство за ориентация, освен това трябваше да я фотографирам върху леглото от мъх, както поглъща тортата.

- Колекционирам красиви места и ги увенчавам със себе си - прошепна тя на връщане в ухото ми. Не й казах за представите, които имах, как заедно бихме могли да ги увенчаем. Тя постави леко загорялата си ръка върху крака ми, бях с къси панталони заради жегата, и каза:

- Следващия път ще донеса и за теб парче сладкиш!”