Мандрагората

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-видните представители на декадентската литература, съвършено непознат за нашата читателска публика въпреки голямата му слава във Франция през последното десетилетие на XIX век. Автор на редица стихосбирки, разкази, пиеси, романи, той се изявява и на журналистическото поприще като безпощаден критик и хроникьор и си спечелва омразата на всички критикувани от него писатели, актьори и художници. Нееднократно е предизвикван на дуел от жертвите на унищожителните му рецензии, сред които Ги дьо Мопасан и Марсел Пруст. Неговите характерни за епохата литературни и естетически вкусове проличават в обвитите му в тайнственост и пропити с отвращение от грозното фантастични разкази, силно повлияни от Едгар По и Барбе д’Оревили. В тях са намерили израз всички странности, извращения, позволени и непозволени удоволствия на епохата.

„Никой писател не е имал толкова лоша репутация... Демодиран още преди да умре, после прокълнат, името му в пантеона на краевековната литература е обвито в блатна миризма... Лорен се дрогираше с етер – още една проява на лош вкус. Между Бодлер и Кокто той бе писателят наркоман; преди Жьоне, той беше писателят хомосексуалист, посланик на Содом в светския Париж.“ (Филип Жулиан)

„Трябва да обичаме този човек заради нежната му злост и абсурдно простодушното му съществувание.“ (Пол Моран)

азказите и приказките на Жан Лорен са изключително разнообразни по тематика и не е възможно да се обхване цялото им богатство в един първи по рода си скромен сборник на български език. Те са взети от сборниците Сонийоз (1891), Пиячи на души (1893), Разкази на един пияч на етер (1895), Усещания и спомени (1895), Демоничният (1895), Истории за маски (1900), Когато животните говореха (1900) и Престъплението на богатите (1905) и са подредени хронологично с цел да се създаде вярна представа за вселената на този автор, в която са намерили въплъщение всички страни и странности на декаданса. Колкото до трите приказки, във Франция „Мандрагората“ излиза в самостоятелно издание (1899), а „Принцесата с огледалата“ и „Безполезната добродетел“ – в сборника „Принцеси от слонова кост и и опиянение“ (1902).

Никой от нас не оспорва безсмъртието на душата, реалността на духове и невидими същества, бродещи около нас в пространството, вероятното съществуване на нещо отвъдно, на непознат свят, успореден на нашия, в който всички малко или много желаем да бъдем посветени.

Усещали ли сте незабележимия дъх на етер, който отделя снегът? Снегът упражнява над мен почти същото въздействие като етера, смущава ме и ме разстройва, а някои хора дори води до лудост. От три дни валеше и аз отдадох видението си на снега.

Какви инстинкти, какви желания, какви надежди, какви ламтежи, какви душевни болести се крият под грубо оцветения картон на фалшивите брадички и фалшивите носове, под космите на фалшивите бради, преливащия сатен на маските за очите или под белия плат на качулките? В какво опиянение от хашиш или морфин, в каква самозабрава, в какво съмнително и злополучно приключение се впускат в дните на маскени балове тези жалки и гротескни шествия на домина и каещи се грешници?

Маската е смутното и смущаващо лице на неизвестното, усмивката на лъжата, самата душа на извратеността, която знае как да поквари и ужаси човека; тя е подлютеното сластолюбие на страха, тревожната и вкусна опасност на това предизвикателство пред любопитството на сетивата: „Грозна ли е тя? Красив ли е той? Млад ли е? Стара ли е?” Маската е галантност, примесена с прокоба и – кой знае? – с щипка мерзост и с вкус на кръв; защото къде ще свърши приключението?…