Нерешителни имоти

1. За писателския инструментариум

Както заявяват новите тъмносини, надписани в бяло табелки, които чинно маркират противоположната страна на пресечката, намирам се на ъгъла на бул. „Витоша" и ул. „Янко Забунов". Естествено, със сигурност не пиша точно в момента, в който казвам, че се намирам тук, на ъгъла, образуван от булеварда и неговата пресечка. Също така искам да уточня, че не соча табелките, както би направил един репортаж. Ако посочвах, би било друго: ето, вижте, това е Берлинската стена, а тук пише не се приближавай, стреля се без предупреждение; ето, малко японче се учи да слага презерватив на изкуствен член, обучението е част от грандиозна по своите мащаби акция; ето, мухи кацат върху етиопски деца, а Стинг ще пее благотворително за тях, като от чиста куртоазия ще се старае да не ги посочва; в същото време Робин Уилямс може спокойно да посочва американските войници, докато ги забавлява. Но тези разлики в използването на табелките са вече от жанров характер.

Ако аз твърдя, че не пиша в момента, то проблемът не е инструментален. Знам, че има писатели, които изваждат съответните си пособия и отразяват веднага с подръчни средства, когато има какво. Интересни са например историите за колекциите със салфетъчна поезия. Това е сбор от епиграмни реплики, които киснещите в кафенетата писатели си разменят с голямо удоволствие. Доколкото съм чувала, някои от тези колекции - подобно на търсещите автор шест лица на Пирандело - се оглеждат да срещнат печатния си издател. Случаят е принципно различен от онези събирани за същите цели тетрадки малък формат, но с широки редове, а не на квадратчета, и тази разлика ми се вижда важна. Писателят е човек, който се занимава с друго и по правило няма колекции от салфетки, нарочно събирани за писателските му нужди. Салфетки в онези години събираха малките момиченца до трети-четвърти клас, като много си ги пазеха и по никакъв начин не бяха склонни да драскат по тях. Трябва да се предполага, че салфетките просто са били подръка в съответното бохемско кафене и именно в тази подръчност се крие не малка част от неподправения чар на подобна колекция.

Тук бих привела в свое оправдание, че не съм писател, но пък точно тази оправдателна реплика ми беше неколкократно забранявана по различен начин. В последно време различни мои електронни кореспонденти отбелязваха категорично, че нямам право да твърдя, че не съм писателка и това винаги звучеше толкова посредствено и подценяващо ме, че направо нямаше нищо достойно като отговор. Ето тук, вместо иначе невъзможния отговор, трябваше да имам кръчмарска салфетка. Все пак беше очевидно, че от известно време насам обсъждането на това дали съм писателка или не излизаше пред правилата на играта. За тези изписани сякаш върху салфетка правила нямаше значение дали пиша или не пиша. Щом е така, защо пък да не опитам да попиша.

Най-подходящата материя за писане, която имам в момента, е картата на града. Но моята карта на София няма нищо общо с картата от берлинския или етиопския репортаж. И то не защото не е престижна и не защото е петнясана от беднотия, а защото просто няма нищо за посочване. Картата на София не е огромна указателна табелка, а непрекъснато наместваща се в тигана палачинка. Както е известно, това палачинково наместване предполага едновременно две действия: разпръскване по протежението на тигана и попълване на все още незаетите пространства. Отделно че петната на палачинката са друга, допълнителна повествователна чупка.”

Антония Колева