Нора

Но аз се увлякох в мирът на поезията, на непостижимите светли блянове… И каква полза от това? Где съм аз сега? Какво съм? Аз се сблъсках с най-грубата действителност. Мечтаният, орисаният мой дойде. Лазурните мои небеса изчезнаха. Моят Иван уби моя сън за щастие. Уви! Миличка той не ме разбра. Той не е по моя характер. Човек рязък, суров, не знаейки що е любов, човек на грубата действителност, без никаква поезия, с душа суха, корава, прозаична; това е той. Кажи ми тогава: може ли да има нещо общо между него и мене? Хиляди пъти съм се вгледвала в очите му, дано прочета и открия в душата му, защото казват: „Очите са израз на душата“, нещо сродно с моята, но всичките ми старания останаха безполезни, пусти. Пропаст, пропаст страшна зее между него и мене. Помежду ни има едно детенце, но какво от това? Трябва ли за него да убия целия си живот, да страдам до гроба, да живея с човек, който не е за мене? Разбира се, че не, и ето защо аз съм решила да го напусна. Ето, аз виждам, ти изпускаш писмото ми, издаваш някакво възклицание, остаяш с широко отворени очи и с полуотворена уста и сега повтаряш: „Нема! Нема! Не може да бъде!“ И въпреки това, аз ти повтарям: това, което прочете, е истина и цяла истина. Аз искам да последвам примера на Нора, героинята на Ибсена — сигурно ти си я виждала в София, — без да искам да мисля за бъдащето. Имай, моля ти се, още малко търпение, аз скоро ще свърша. Решила съм да дойда при тебе в София. Надявам се, че ти не ще ми откажеш гостоприемството си. И тогаз ще ти разкажа всичко, що тегне на душата ми. Аз не ще дочакам отговора ти, защото след два деня ще тръгна. Ти току-що ще си прочела писмото ми и аз ще се хвърля в прегръдките ти.
 И така, като те цалувам хиляди пъти, казвам ти довиждане.

Твоя предана
Любица Гойчева.