Пиеси

“Съществува един жанр в драматургията, който се нарича “комедия на ситуациите”. При Теодора Димова имаме “мелодрама на ситуациите”. Това е сблъсък на характери – има травестирани характери, които искат да бъдат едно, а в същото време са друго, а в някаква степен по отношение на другите хора се проявяват като нещо трето. И оттук идва един много важен момент – този сблъсък на характери, този сблъсък на ситуации и всичко останало се превръща в сблъсък на невъзможността за живеене. Може би от тази гледна точка Теодора Димова е онази в българската драматургия и проза изобщо, която от всекидневието черпи не живота, не неговото случване, неговото съществувание, а всекидневието е бавно, тихо и кротко, в някаква степен мълчаливо, умиране. Драматургичните думи на Теодора Димова на сцената прикриват смъртта на хората и характерите... Драматургичният конфликт в пиесите й е в това, че хората там уж се опитват да живеят, но колкото повече се опитват да живеят, толкова по-близо са до смъртта. В пиесите няма кървища и убийства, но има много душевна и духова смърт. Хора, които физически уж са живи, но душевно олекват, остават само плът и нищо друго... В пиесите й не се сблъскват хора, а по-скоро представи...”