Прочетено в Очите ти

В сборника си с разкази „Прочетено в очите ти“ Йовица Ачин разширява границите на европейските разказвачески традиции, въвежда ни в теми, познати от творчеството на Кафка, където гротеската и абсурдът прикриват стъписването на съвременния човек пред неизвестността на смъртта, от която единствено спасение е фантазията. Авторът настоява за ролята на преписвач, копиращ петната, следите от реалния живот, както и белезите по тялото на самия творец, изложил се смело на житейските предизвикателства и поражения, но и на риска да остане неразбран, осмян, обруган от читателя - свидетел на неговите експерименти. В тази смелост се крие прелестта и прелъстителна сила на книгата, която освен всичко друго е и игра на съблазняване, в която писателят не се бои да заложи себе си. Ачин е най-автентичният мистификатор в съвременната сръбска проза. В неговото постмодернистично виждане автор и читател често си разменят местата, за да споделят една действителност на границата между живота и кошмара, моделирана от религиозни, философски, литературни и паралитературни проблеми.

Йовица Ачин (р. 1946, Зренянин) е литературен критик, преводач, есеист и разказвач. Склонен към експериментиране и смесване на литературните жанрове, в неговата творческа интерпретация литературата е синтетично състояние на духа, което абсорбира в себе си всички изкуства и форми на говорене. Своето пристрастие към френската и най-вече немската литература и философия показва чрез преводите си на Ницше, Фройд, Хьолдерлин, Бенджамин и Бубер. Плод на интереса му към темата за лагерите са два броя на сп. „Дело” и „Поле”, антологията на Солженицин „Архипелаг Гулаг”, както и книгата му „Гадаене по пепел” (1993). За критическите и литературните му занимания свидетелстват книгите „Политиката на паяка” (1978), „Поетика на лудостта” (1986), „Поетика на лъжата” (1991), „Пеперуден съновник” (1993), „Извънземни явления” (1999), както и последните му творби „Еротичен речник на сръбския език” (2003) „Дневник на прогонената душа” (2005) и „Прочетено в очите ти” (2006, Виталова награда за книга на годината).

Това е като парола, която мигом разтваря дверите на копнежа. Щом я чуе, коленете й се разтреперват, очите й засияват нежно, устните й инстинктивно се разтварят лекичко и я обзема романтично чувство, копнение, шемет, бушуваща до изнемога страст, устата й се напълва със слюнка, бълбука и от нея като мехури изплуват думите: „Да, моята е чиста като слънце. И ухае.”

Ето, такива са най-страхотните жени, чисти слънца на нашия небосклон, чисти сълзи в очите ни и под бельото, с други думи, зли кучки от кучешка утроба.

Та изводът ми е следният: такива са жените, размишлявам като някой опитен философ, винаги по-добри от най-добрите мъже и от най-добрите истории, все едно истински или измислени, защото най-добрите разкази унищожават еднакво и истината, и лъжата. По това приличат на жените, с които винаги си струва да си приятел и в любовта. Когато са неустоими, прощаваме им – и на жените, и на разказите. Но да си кажем честно, всеки има право на собствен извод, на своя отрова, на сълза или слънце. И на своя искреност.