Всекидневното нищо

... А сега няма какво да правя. Бих могла да отида - никой няма да забележи - на плажа. На кой плаж? С колелото, дрънкащо под палещото слънце? Не става, така е само в книгите. Бих могла да се наканя да посетя някой приятел и това би помогнало да разсея усещането си за безтегловност. Предварително отгатвам темата на разговора: колко лоши, ужасни са „нещата". После идват дискусиите за „нещата" и за положението по света, за да оправдаем нашите слабости с другите държави (други „неща"), и за предпочитане - със страните от бившия Изток. (Защото сега най-лошото не е капитализмът на капиталистите, а капитализмът на бившите социалисти.) Или пък да взема да отворя някоя книга и да почета, без да се тормозя повече? А защо да бягам от тъгата? Накрая сигурно ще се върна в шестоъгълното си жилище и вечерта, много късно вечерта, ще се ядосвам, че съм пропиляла един прекрасен слънчев ден и ще се отвращавам от бледата си плът. Ако избера да отида на гости, вечерта ще си легна с убеждението, че съм си изгубила времето, говорейки за едно и също. И тогава ще установя, че се стъмнява още и още, а аз продължавам да разлиствам книгата, без да съм прочела нито една дума. Ако отида на плажа, после ще ме болят кокалите, ще изгоря и дори оцетът не би успокоил кожата ми. А няма дори за салатите, които също изчезнаха. [...]