Хмутовете

„Защо написах хмутовете? Наистина не знам. Пътувах в една кола с мой приятел. Той почина, а беше прекрасен. Изведнъж в главата ми се появи думата „хмут“, повъртя се там и остана. Попитах го: 
– „Вики, какво е това хмут?“ – подозирах, че ако има някой, който знае, това е този мой приятел, с когото всъщност бяхме само колеги, но душите ни бяха решили да са приятели. Той помисли малко и каза:
– То е нещо, което мърда, но не от вятъра. – В този миг като че ли един хмут седна между нас. Бях толкова очарована от тази дума хмут, че непрекъснато си я повтарях, и колкото повече си я повтарях, толкова повече ми харесваше. Няколко часа по-късно на екрана на компютъра се появи Хмутът, който събира наводнения. Влюбих се в този някакъв никакъв. Скоро след това се появиха Обаче и Например, Розовата почака малко… 
Усещането беше вълшебно – измислях си образа и той сам започваше да се случва под пръстите ми. В началото на историята нямах представа какви ще ги върши. Пишех, сякаш четях. На места се изненадвах. Хмутовете са едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали. Понякога, когато ми е тъжно, имам нужда от хмут. Когато прочета един-два, се чувствам така, сякаш съм се усмихвала цял ден. Ако ги прочетеш и твоята душа не се усмихне, пиши ми до поискване, макар че такова писмо аз едва ли някога ще поискам. Ако ги прочетеш и душата ти се усмихне, не ми пиши. Отбивай се понякога в мислите си в хмутската къща. Ще пием чай от глухарчета с Розовата и ще обсъдим с Не-Съвършената колко несъвършени сме. Ще те чакам Там. Докато дойдеш…“
    Ирен Леви