Книга на безпокойството

„Книга на безпокойството“ от Фернанду Песоа е грандиозен сборник от прозрения, размисли, импресии, видения и лирични описания – интимен дневник и роман-изповед.
Публикувана изцяло едва през 1982 г., тази мащабна прозаична творба е на висотата на най-добрата поезия на Песоа. Въпреки непълнотата на повечето текстове, много от тях само чернови или нахвърляни записки, това е произведение с майсторско владеене на прозата и художествения стил, с творческа оригиналност, силна образност и въздействие, дълбоко болезнен замисъл, мощно въображение и точно описание – шедьовър на световната литература от първата половина на XX век.
Песоа работи върху книгата през почти целия си творчески живот, поне от 1912–13 г. до 1934 година. Воден от постоянната си природна склонност към деперсонализация, той приписва авторството ѝ на своя полухетероним Бернарду Суареш. За него Песоа казва в едно писмо: „Личността на Бернарду Суареш не се различава от моята, но е орязана. Това съм аз без разсъдъка и емоционалността“.
Макар да няма коренно разграничаване, Суареш все пак е едно друго аз на Песоа, „един свойски чужд образ“. Това е един Фернанду Песоа, но със знак минус, който страда от раните на декадентството и ги лекува със сънища наяве, с мечтание, с бягство от действието и живота и стоически скептицизъм, с който се гордее.
„Книга на безпокойството“ е книга за анти-живота на Бернарду Суареш и за „истинския“ живот на Фернанду Песоа, ако животът му можеше да бъде такъв, какъвто го вижда в своите блянове.
В прекрасната си студия Георг Рудолф Линд определя „Книга на безпокойството“ като молитвеник на декадентството. А декадентството поражда безпокойство, защото е недоволство от съществуващата действителност.
В този свят поетът изпитва силно чувство на отчуждение и за него книгата битието тук и сега означава предимно безпокойство, което може да се преодолее само с мечтание и сънуване наяве.
„Книга на безпокойството“ на Фернанду Песоа е книга на тъгата и меланхолията, на разочарованието от света, на посредственото съществуване, избрано като висша форма на мъдростта и иронията. Тя е пътен дневник на най-неподвижния и най-равнодушния към пътешествия между поетите и същевременно – книга на радостно опиянение от силата на въображението и монолог, диалогично отворен към потомците, търсещи истините за себе си, за изкуството, за живота и за смъртта.