За изкуството и литературата

„По следите на изгубеното време“ е преломна книга, която носи редица белези на класическия роман и същевременно поставя жалоните на модерната литература. В нея се говори за любовта, и най-вече за трагедията от невъзможното ѝ споделяне; за обществото, и най-вече за комедията на светския живот; но това, което обединява различните ѝ нишки и ги повежда в една посока, е темата за творчеството и неговата същност.
Още в първите страници на романа, героят изпитва смътното усещане, че дълбоко в нещата се таи невидима реалност, която трябва да бъде разбулена. Многобройните душевни и интелектуални перипетии, през които преминава, му помагат да осъзнае, че единственото средство за осветляването ѝ се състои в творческия акт. Пътят към съзряването на героя като писател се откроява най-ясно в пасажите, посветени на изкуството и литературата, представени в този сборник.
Говорейки за театър, литература, живопис и музика, разказвачът постепенно оформя разбирането си за същността на творчеството, и по-конкретно за есенцията на писателското изкуство. В последните страници на „По следите“, той излага естетическото си кредо, според което задачата на писателя е да преведе съдържанието на книгата, която вече е написана в него, да претвори изгубеното време. В този смисъл, най-ценният материал на творбата е сливането на минал и настоящ момент, благодарение на някое общо усещане, като например вкусът на мадлената потопена в билков чай или залитането по неравни павета. Осветляването на връзките между тези два момента и на световете, които те носят със себе си, става с помощта на метафората, която най-често приема формата на разгърнато сравнение.